Постинг
29.05.2009 00:43 -
Човек се учи... от всичко
Обичам морето - дава ми едно такова спокойствие, мир и пространство, което не мога да обхвана дори със собственото си съзнание.
Когато имам нужда да помисля, идвам тук - стъпвам на топлия пясък, взирам се в хоризонта, вдишвам свежия въздух и наблюдавам вълните - как идват и си отиват и отново идват и отново си отиват... Трябва да помисля за толкова много неща, а дойда ли тук сякаш забравям за всичко - оставям се на песента на вълните и потъвам в спокойствие и в синьо.
Колкото и да си мисля, че всичко е наред - не всичко е наред, не винаги е слънчево, не винаги ми е до смях. Хората казват, че за да оцелееш трябва да се бориш. Добре, но в труден момент подобни думи ми се струват толкова клиширани. Какво друго ми остава, освен да се усамотя и да си помисля за някои неща.
Както си разсъждавам ей така за живота, проблемите и още нещо, изведнъж вниманието ми бе привлечено от една буболечка. Кафяво малко нещо, с изпъкнали очички, тънички крачета и нежни крилца, с които, незнайно защо, пазеше само рзвновесие, но не хвърчеше... Та това малко буболече беше попаднало в дъното на един т.нар. "кратер" в пясъка, образуван от човешка стъпка. Малкото животинче се опитваше с всички сили да се изкатери най-отгоре на този своеобразен кратер, но песъчинките се раздвижваха с всяко размърдване на крачетата и тя падаше долу. Без да губи никакво време тя отново започваше да се катери нагоре, но отново падаше. В нейният случай пясъкът е коварната сила, която я спира да продължи начинанието си. Като всички "доброжелатели" в собствения ни живот, които ни дърпат надолу, за да не можем да се изкачим. Единствената помощ, която буболечката може да получи е или аз да я побутна или да изчака кротко, докато завали дъжд, за да може пясъка да се втвърди и изкачването да стане по-лесно... Аз реших да видя дали това молко същество ще успее да се справи , а дъжда беше далеч...
Не се отказа, много пъти песъчинките я свличаха надолу, много пъти и се е искало навярно да се откаже, но е сама, няма кой да и помогне и единственото нещо, което и остава е да се бори срещу песъчинките. Успя! Това малко животинче не се отказа!
Честно казано направо си забравих за проблемите, докато наблюдавах всичко това и се замислих... Как е възможно едно малко буболече, което не е по-голямо от нокът да успее да се пребори с трудностите, да успее да премине препятствието, а ние да си поставяме бариери и прегради, да си измисляме извинения и цял живот да си стоим в "дъното на стъпката", а всички тези "песъчинки" да си играят с нас и да ни подмятат. Жалко е, ако се оставяме. Жалко е, ако не се борим. Жалко ще бъде и ако една нищо и никакво насекомо се окаже по-голямо от нас.
Може това, което пиша да се струва глупава за някои, но не ми пука. Днес научих урок от буболечка и смятам да си го запазя за цял живот!
Когато имам нужда да помисля, идвам тук - стъпвам на топлия пясък, взирам се в хоризонта, вдишвам свежия въздух и наблюдавам вълните - как идват и си отиват и отново идват и отново си отиват... Трябва да помисля за толкова много неща, а дойда ли тук сякаш забравям за всичко - оставям се на песента на вълните и потъвам в спокойствие и в синьо.
Колкото и да си мисля, че всичко е наред - не всичко е наред, не винаги е слънчево, не винаги ми е до смях. Хората казват, че за да оцелееш трябва да се бориш. Добре, но в труден момент подобни думи ми се струват толкова клиширани. Какво друго ми остава, освен да се усамотя и да си помисля за някои неща.
Както си разсъждавам ей така за живота, проблемите и още нещо, изведнъж вниманието ми бе привлечено от една буболечка. Кафяво малко нещо, с изпъкнали очички, тънички крачета и нежни крилца, с които, незнайно защо, пазеше само рзвновесие, но не хвърчеше... Та това малко буболече беше попаднало в дъното на един т.нар. "кратер" в пясъка, образуван от човешка стъпка. Малкото животинче се опитваше с всички сили да се изкатери най-отгоре на този своеобразен кратер, но песъчинките се раздвижваха с всяко размърдване на крачетата и тя падаше долу. Без да губи никакво време тя отново започваше да се катери нагоре, но отново падаше. В нейният случай пясъкът е коварната сила, която я спира да продължи начинанието си. Като всички "доброжелатели" в собствения ни живот, които ни дърпат надолу, за да не можем да се изкачим. Единствената помощ, която буболечката може да получи е или аз да я побутна или да изчака кротко, докато завали дъжд, за да може пясъка да се втвърди и изкачването да стане по-лесно... Аз реших да видя дали това молко същество ще успее да се справи , а дъжда беше далеч...
Не се отказа, много пъти песъчинките я свличаха надолу, много пъти и се е искало навярно да се откаже, но е сама, няма кой да и помогне и единственото нещо, което и остава е да се бори срещу песъчинките. Успя! Това малко животинче не се отказа!
Честно казано направо си забравих за проблемите, докато наблюдавах всичко това и се замислих... Как е възможно едно малко буболече, което не е по-голямо от нокът да успее да се пребори с трудностите, да успее да премине препятствието, а ние да си поставяме бариери и прегради, да си измисляме извинения и цял живот да си стоим в "дъното на стъпката", а всички тези "песъчинки" да си играят с нас и да ни подмятат. Жалко е, ако се оставяме. Жалко е, ако не се борим. Жалко ще бъде и ако една нищо и никакво насекомо се окаже по-голямо от нас.
Може това, което пиша да се струва глупава за някои, но не ми пука. Днес научих урок от буболечка и смятам да си го запазя за цял живот!
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 334
Архив
Блогрол
1. jwk
2. looklikerain
3. comma
4. cefulesteven
5. melsun
6. theladybird
7. drakulla
8. stix
9. kleopatrasv
10. taistvena
2. looklikerain
3. comma
4. cefulesteven
5. melsun
6. theladybird
7. drakulla
8. stix
9. kleopatrasv
10. taistvena